Имало едно време едно бездомно градско котенце, което в дъждовна утрин срещнало своя спасител в лицето или по-точно муцуната на каракачанката Бенджи. Те заживели щастливо макар и в жк. Възраждане 4. После дори се преместили в по-централната част на Варна. Безгрижно минавали дните им, докато един ден съдбата пак се обърнала с гръб към градското коте. От домашна принцеса, станала селска дворна мома.

Но животът продължил да й показва голите си зъби. Не само, че вече не живеела на топло в уютния дом на робите, които я хранели, галели и пощили, но се появила друга селска мома с която хич, ама хич не мелели брашно – тук на село така се викало, като не харесваш някой. Интересно, а как ли се вика, ако искаш да ми издереш очите? Идеи?

Всъщност както обикновено става, селската котка хич ама хич не се вълнувала от това, че те били две. Лягала там където спяла Сиса, хранела се там където се хранела Принцесата, спокойно деляла с нея подслон, трапеза и внимание.

След като споделих за шантавата подмяна на котката Сиси и появата на Маца, която запълни празнотата на нашия домашен уют от три кучета, едно дете и двама възрастни, остана големият въпрос – какво стана със Сиса?
Известно време ми минаваха доста черни мисли за съдбата на това градско маце, попаднало в дивата действителност на селския живот в Крумово. Донякъде успокояващото бе, че криминалният сюжет се развива в ранно зимно време и нямаше как някоя боа да бе погълнала цяла котка.  А и географската ни ширина не даваше големи шансове и на боата. Веднага мога да ви съчиня поне две конспирации, в които тропическа змия с огромни размери се озовава на свобода в дивата зимна действителност на наше добруджанско село и не само това, но и оцелява успешно. Но това ще го оставя за друг път, както и останалите черни мисли за това какво може да се е случило с градскито коте спасено от майка ми и поверено на грижите ми.

Днес е 22 Април – Денят на Земята и ще ви почерпя с малко оптимизъм – моят рядко явяващ се оптимизъм, поне що се отнася до чистотата на нравите и порядките ни, като хора. То е видно и от липсата ми на публикации за екология през последните години. Но ето на, надежда има.
По този повод, Денят на Земята, в неделя група деца на възраст от 5 до 45+ 😉 обединени от скаутските ценности почистваха коритото на р.Батова, край село Долище. Имах удоволствието да ме приемат в редиците си, а те нямаха и кой знае колко избор защото нашия Крум от с.Крумово е в отрядът им „Смелите Лълове“.

Няма да ви надъхвам за скаутстването и правотата на неговите принципи. Който иска може да разбере достатъчно от снимките в страницата на СК „Албатрос“ Варна или от други клубове и източници. Само искам да ви покажа красотата на нашата природа, а детския заряд ще трябва сами да си го представите. Моят речников запас никак не е достатъчен за цялата прелест на това да видиш тийнеджъри как искат да прескочат реката за да уловят някоя пластмасова бутилка от отсрещния бряг.

Или пък 8-10 годишни самоинициативно въоръжили се с импровизирани въдици от дълги млади и жилави клони, с които да достигнат до найлонови турбички и запокитени в средата на коритото на р.Батова пластмасови кофи.

Майка ми и баща ми цял живот спасяват животни. За да не се налага да се справят с една по-трудна задача – да пасясят себе си. Вече на преклонните 73+ идва момент, в който ние – техните потомци да се справяме с тях и нашите четириноги „братя“ и „сестри“. Така ги нарича баща ми – къде на шега, къде не. И за да придобиете още по-пълна представа за картинката, аз съм от семейство с четири деца – човешки, не четириноги. Не е да ни е липсвало изобилие от глъчка, ситуации и емоции и ей така от скука майка ми и баща ми да са се захванали да приютяват къде котка, къде куче, къде таралеж, петел или заек, изтървах кокошката и хванатото в квартала канарче, а да и бройкити от всеки вид са ориентировъчни. Каквото се сетите е минало през нашия дом, но минимум по две. Та на 60 кв.м. апартамент – изобилието от живот се чувстваше. Беше хубаво, макар на мен, като най-малка никога да не ми разрешиха да прибера и аз нещо от улицата, различно от бълхи :))))) интересно, но въшки тогава някак нямаше.

Първо нека откроя едно важно разграничение, което съществува в моята глава, но не съм проверявала дали и в нечии други. А именно, че селата са делят на два вида, които си приличат точно толкова колко Астерекси и Обеликс – и двамата са гали и до там.
Първият вид са тези от градски тип. В близост до големия град (на около 10 км), с добре поддържана инфраструктура (главен път, редовни автобусни линии, детски градини, действаща църква и т.н.)., дворове от около 600 – 800 кв.м. цени от 6 000 000 – 8 000 000 лева, евро, картофа…. В някои от тях дори си имат и ветеринар, абе изобщо цивилизована работа. За тази цивилизация аз нищо не зная. Но затова пък смея да се самоизтъква по въпросите на другите села – вторият тип.

Един обикновен неделен селски ден с дете, змия и още нещо. Спокойствие и само спокойствие, както е казал Карлсон!

Лежерен неделен ден. Като никога, всички сме си на село упиянени от мързел – дори и на кучето не му се мърда много. След цяла една пролетно-дъждовна работна седмица тревата е буйнала, а въздухът е натежал от влага. Чудесно време за да провери човек, там ли му е градината или е решила да заживее свой див и неукротим живот. Единодушно решаваме, че днес няма да се коси. Какво ще се прави – мислим в крачка или почти, защото си се излежаваме кой където и върху когото намери. Финализираме дизайна на новата ни ограда и врата, които ще са от ковано желязо. Главният архитект на фамилията иска да има символа на Уроборос. Аз съм си фен така че не ми трябва много да се съглася. Дали от там тръгна или от някъде другаде, но и с Крум (7 годишният) се заприказваме за змии. … прочети целия текст»

Рецептата за кокосови палачинки има за цел, не да се самопохваля – защото не е моя. Шокирах ли ви? Целта й е да споделя какво ми е харесало в безглутеновите палачинки и какво не.
Любимите ми рецепти из интернет са тези с много красиви снимки и много-малко текст. Ще се придържам към това и току виж почна да харесвам още повече и себе си. Но много често тези красиви кулинарни рецепти, всъщност са несполучливи. Понякога причината е в мен – изключително невъзможно, рядко, но веднъж в хилядолетието се случва (признах си). А понякога просто човекът от който я взаимствам е естет, но има различни от мен критерии за вкусна храна.
Ако и вие обичате да експериментирате с малко вам известни рецепти и различни кулинарни блогъри, то се надявам да ви е полезна новата ми категория „Храна“

Когато се събудиш в неделя сутрин и отвориш очи, очакваш да видиш през терасата цъфналите дръвчета, неуморно зеления чемшир и като бонус някой синигер, кълвач, катеричка или пеперуда. На дали очакваш да видиш мравки – големи тлъсти, черни и пъргави като въгленчета. Лазещи точно над главата ти. Естествено почваш да броиш, да проследяваш какво и на къде са тръгнали. В един момент се панираш, защото изглеждат ужасно неорганизирани и си казваш – що за мравките сте вие? Отдаваш го на ранния час! После поглеждаш часовника – някъде около 10 часа е, не няма да е от часа – просто и тия мравки са се смахнали. Цял двор имат, цяло село имат – а са решили да се загубят именно в моята къща, над моето легло. Естествено мъжката половина от леглото решава да вземе нещата в свои ръце – става и си обува пантофите, а аз се ужасявам. Той вече е „взел нещата в свой … по-скоро гръб“. Една мравка прилично размазана от гърбът му се търкаля до мен – труп в леглото рано сутрин. Денят предполага да е различен. Ставаме разглеждаме ги, умуваме. Предлагам да изловуваме няколко. Успешно се справям. В резултат на което установявам, че въпреки тромавия им размер са дооста пъргави и някак шокирани – особено когато ме полазят. Абе вие мравки сте наистина зле – аз трябва да съм шокирана. Лазите моята ръка, лазите над моето легло – лазили сте по моя мъж. Е това вече е недопустимо, дори ми отнеха правото аз да се шокирам. Нещата излизат извън контрол! … прочети целия текст»

Три абсолютно, радикално отблъскващи се като полюсите на магнит (ако магнита беше с три полюса) статии започнах от началото на тази година. И в края на краищата реших да стартирам 2020-та с нещо което описва мен самата в голяма степен. Все пак това си е личен блог, ще си говоря за себе си коооооолкото си искам. Или не съвсем.

Който не е разбрал аз съм леко пристрастена към кооперирането … … прочети целия текст»

Чета си аз тука, скришом една книжка. То напоследък основно така чета и такива разни чета: я на д-р Робърт Мелило „Откъснати деца“, я на д-р Джош Акс „Яжте мръсно“ та все някакви „здравни“ книги. Ужас, явно остарявам или още по-страшно помъдрявам и почвам да търся храна не само за душата, но и за тялото и връзката между тези двете. Та може би най-естественото продължение на д-р Джон Акс (Dr. Josh Axe) и д-р Робър Мелило (Dr. Robert Melillo) е автора на настоящата – „Без кариес: невидимата връзка на зъбите с цялостното здраве“. С тази разлика, че авторът е „тя“ и освен, че е жена е и българка. Освен, че е българка е и варненка. Е как да не я зачете човек, най-малкото от градски патриотизъм и феминистки цинизъм … обаче аз не съм от тия дето четата заради патриотизма или феминизма … прочети целия текст»