Untitled-3 copy
*google много точно са избрали как да изглежда днескашния doodles по повод 3-ти март

Честит национален празник!

Всъщност малцина днес празнуват, тъй като по мои неоптимистични наблюдения, малцина са тези които се чувстват днес част от нацията. Да, безспорно ще има шествия из всички големи градове, официално поднасяна на венци, речи и т.н. и т.н. според етикета. Други ще са там, защото знаят, че трябва, трети защото се титулуват с гръмки названия – „патриоти“, „националисти“, „родолюбци“. Обаче една съвсем малка част от всички тях, които всъщност не са никак много и без друго са там защото душата и сърцето им знае или по-скоро чувства колко важна е свободата и какво всъщност е тя.

Признавам, че класическата литература до която съм се докосвала ми е подсказала това онова за свободата, но уви не мога да се причисля към онези които истински знаят какво е, притежават я и я ценят. Защото тя е сила и усилие, зверско усилие. Да и днес мисля, че нямам право нито да поднасям венци, нито дори мълчаливо да съм с шествието, а кротко ще си умувам в къщи за това, къде ни е нацията и защо никак не е свободна. И разбира се това ще ми е добро извинение, че съм тук на топло, а не там под дъжда. И ще се надявам да открия отговорите с които да „закърмя“ сърцето и душата на моето дете с нещо мило и свято като обичта към родината. В противен случаи, чужденците ще се дивят на странното му име и всеки път ще го питат от коя страна е и как се чете това неговото.

Та свободата ни мисля, че всички знаем къде е, ей там изблъскана най-нагло от свободията. Защото единствената ни гордост днес е, че сме карали със 200 км/ч. по отремонтирания селски път, който дядо Петьо всеки ден пресича по два пъти с овцете си и все по тъмно и на който от време на време изкачат неколцината циганчета родени и живеещи в селото. А ние гражданите ще възроптаваме, как само тази отсечка от пътя ни е отремонтирана, а парите за останалото са отишли в нечий джоб. Е точно в такива случаи, се радвам че парите ги няма и пътя е скапан. Защото така поне дядо Петьо и циганчетата имат по-големи шансове да не бъдат прегазени … днес.

Карането с превишена скорост, пресичането на червено, хвърлянето на боклука където ни падне, ругаенето вместо културното обяснение, блъскането на дете от друго за да му вземе играчката, домашното насилие, количеството изпит алкохол и изгърмяни бойни припаси по празниците, дебелашката шега с даскалицата, ругатнята по полицая и лекаря … ето това са нашите достойнства днес. Всъщност са една малка част от това което ни кара да се гордеем с нашата демокрация, а след това да я оплюваме и нея самата. А за това си имаме разбира се хиляди извинения, кое от кое по-тъпо и от самата постъпка. Просто всичко така се е объркало, че днес всеки един от нас може да си каже поне едно изречение честно сам на себе си пред огледалото или ако няма сили може и ей така сгушен пред телевизора на топло в къщи и просто тихичко на ум: За какво замених свободата си?

А аз вярвам, че тя просто се е сгушила в някой ъгълче и чака, чака да я намерим и прегърнем и да вкараме нещата в ред. А за това се иска смелост. За това и дължим признание на всеки един от тези смелите, които ежедневни избират: да карат по правилата, да пресичат по правилата, да обясняват и да се извиняват, да благодарят и да търпят всички онези незаслужени обиди и присмех защото имат принципи и ги следват. Знам, че всеки един от нас ги има и си мисли, че всъщност той е добрия герой от този мой разказ. Да, понякога! Но не винаги и не на всяка цена и за това кръщаваме децата със странни имена, които звучат на място единствено ако те станат емигранти. Деца „произведени за износ“, защото нас ни е страх. Страх ни е да оправим нещата или поне да се опитаме.

И моля не ме разбирайте погрешно, никого не съдя все пак всеки има право на щастие. Но в крайна сметка си оставаме една от най-нещастните нации на земята.

Разбира се има и добри хора, принципни, свободни, с дух и сърце. Те зскачат от тук таме при бедствия, екстремни лични наши преживелици или от нечий разказ докато сме се събрали на маса да празнуваме. Само дето никой не ги помни … включително и аз. И за това си имаме също извинение. Но днес, утре и след това ще се помъча да ги открия и запомня, първо в близките хора около мен, а след това и извън тесния ми кръгозор. Ще ги съхраня в ума си и се надявам да успея да разкажа за тях на детето, а то на приятелите си, а те на родителите си и така ние възрастните да се засрамим от безсилието, а те младите да не го познаят лично никога.

Честит 3ти март, честито освобождение!


| RSS feed for comments on this post

Comments are closed.