IMG_0101_2
Много често, хората не си задават най-елементарни въпроси. Доста често не си задават никакви. Както разбирате говоря по-скоро за себе си, без да знам как точно е при вас. Така или иначе въпросът „Защо живот на село?“ присъства в ежедневието на много хора, по един или друг начин. Може вие да обмислят тази стъпка, може ваши приятели или близки да са направили това в активна възраст, може вече да живеете и вие на село, но да се чудите защо сте си го причинили, възможности много. При мен хронологията е следната:

Преди доста време, не помня кой беше храбреца, ме попитаха – „Ама вие наистина ли мислите постоянно да живеете на село?“ Аз с неразбираща почуда, категорично отсякох – „Ами ДА“ и разговора секна. От тогава започна да ме гложди, защо бях така категорична и защо всъщност исках това и знаех, че е точно за мен? Дали защото родителите ми винаги са искали да забегнат от града, но продължават да са си все там. Или нещата са още по-дълбоки – защото в детството ми по време на лятната ваканция когато ставаше най-, най-интересно половината ми приятелчета заминаваха на село, а ние със сестрите ми понеже си нямахме село си стояхме във Варна? Но тия по-дълбоките ровичкания ще ги оставя за Фройд, Юл и останалите им колеги. На които поне за сега не съм клиент. Всъщност за мен вече изобщо не представлява интерес, защо съм била убедена, че „живот на село“ е точно за мен и ще съм много, много щастлива. Вече близо 6 месеца по-късно важното е, че съм тук и още по-важното е да знам защо ми харесва до тук. Само едно мисля важно уточнение: В момента живея в село Крумово, на 30 км. от Варна. Доскоро всеки ден ходех в града поради една или друга причина. Това надявам се да ми се случва все по-рядко и да ми липсва още по-рядко. Но затова по-нататък.

Искам да обърна поглед и към календара, пиша всичко това в началото на януари, снимките са пак с тази датировка. Въпреки, че е зима тук падна малко сняг само за 3 – 5 дни през декември и това беше. Малко съм разочарована, защото все пак това е Добруджата – равно, ветровито, със люти зими с навявания от по 4 метра минимум пряспата, но има време да наваксам.

Та ето за сега водещите причини да ми харесва селския живот и да не искам да агитирам никой да идва на село – За бога хора недейте!

 Ароматът на прането

IMG_0064_2
Вярно е че не си падам по ароматизираните с перилен препарат прясно изпрани дрехи, но мисля че и няма човек на земята, който да не харесва аромата на чисто. Този истинския първичния,който можеш да получиш само на село. През зимата, дрехите лъхат на студ, а през лятото на слънце. И всичко това те обгръща, дори само от една тениска. Давам земен пример, напоследък много си падам по мъжът ми когато си слага чиста тениска. Не мога да спра да минавам покрай него за да вдишвам въпросният аромат… направо му налитам, но не като някоя селска баба – на бой. А аз съм леко такава „баба“ или поне в града бях. Тук на село всички сме малко по-различни, всъщност и бабите.

По дрехите посрещат по селския дух изпращат

На село всички се променяме, поздравяваш непознат и не ти пука. Даже наопаки, когато не го поздравиш ти пука. Ето например, един от съседите ни има Renoe Espace, металик или нещо такова. Един ден,мия си аз на дворната чешма и виждам колата му как минава по пътя край оградата ни. Махвам инстинктивно и после се заглеждам. Шофьорът ми е напълно непознат – някъде моя възраст около 20 годишен … е добре де малко над 30, регистрационния номер и той друг. Ама нищо, от тогава и набора ми маха и аз на него. Даже събрах смелост и на мъжът ми да кажа, че й той да почне да му маха. Добре че мъжът ми е готин иначе щеше да стане като в онзи виц „Първата седмица изобщо не виждах мъжът си, втората почнах да го виждам с едното око“.

Говорих си с една, две мои приятелки Краси, Даниела, а и Иво – за вас май говоря девойки ;) , че едни и същи хора в града и на село, се държат различно. На село са по-сурови, но по-човечни и задружни. Страхотно е това усещане за задружност, а не за конкуренция както е в града. Мисля, че и аз съм една идея по-блага тук, отколкото във Варна … е доколкото може да се сложат тия две думи в едно изречение – „аз“ и „блага“ . Разбира се за това сигурно доза влияние оказва и домашното вино. А то като качество може да не е по-хубаво от миналогодишното ни, но количеството на приема прогресивно нараства. А общото количество не намалява. Ще се зачудите как става това, веднага разкривам магията на тази аритметика. Всеки съсед и/или роднина, като иска да се похвали за нещо дава по 2 л. минимум домашно вино + ако е разбрал че и ракия пиеш и ракия, та кога да стигнеш до своето вино я. Пиеш, а не намалява. Живот на село, какво да го правиш.

„Не се нуждаете от сребърна вилица, за да ядете добра храна“ Пол Прюдон

„Нуждаете се просто от селска земя, а не заводска храна“ Мария Антова

IMG_0145_2 Не знам как е възможно да се опишат вкусовите достойнства на селската храна с думи. Пък и едва ли някому е нужно. Разбира се най-вкусна е тази селска храна, за която не ти си лял пот под жешкото лятно слънце, но може би и затова греша. Със сигурност през предстоящото лято планирам да задълбая по-сериозно в пръстта и потта. Истината е обаче, че лятото не е толкова горещо на село, колкото в града – въпреки по-високите градуси тук в село Крумово, отколкото във Варна. Със зимата е същото, термометъра показва повече, вятърът не е по-малко (само на нашата улица обаче, явно селото ни е надушило че сме кореняк варненчета и иска да се почувстваме у дома си) и въпреки това студът не е този варненския студ. Но да се върна на храната. Да си я произвеждаш не е никак евтино, даже ако тръгнеш да го смяташ си е направо скъпо, че чак луксозно, но пък е готино. Чувстваш се, като че със сребърни прибори ядеш, защото черпейки някой „градски“ с каквото и да било дори и с мандарин да е, той те пита „това от вашата градина ли е?“. Всъщност е по-хубаво и от сребърните прибори. То е като да чуеш „Детето ти е най-умното на света“ от човек, който знаеш че също има толкова умно дете.

Недей дотолкова да се стараеш да си създадеш съвършен живот, че да забравиш да живееш

IMG_0045_1
Всички казват в града: „забавете темпото“ за да сте здрави, щастливи, креативни и т.н. Еми на мен там не ми се получава, тук на село е по-добре. Разбира се комуникациите си остават и стига да искаш може и тук да работиш като луд, но в момента в който излезеш на двора или дори само погледнеш през прозореца се усмихваш. Я ще видиш някой кълвач или друго красиво пернато и не говоря за кокошки (а преди дори не си падах по птици), я някой катеричка, я някой нова картичина изникваща току до/пред теб, всичко е живо и въпреки че бърза за някъде е спокойно и хармонично. Сутрин ставаш и виждаш джанката до прозореца ти колко е пораснала, въпреки че не обичаш джанки, ти става хубаво. Живот, живот и пак живот. И почва да ти пука за това живото около теб – почваш да си казваш, абе аз с това веро за чиниите, дето го ползвам как ли тровя водата, моята джанка, къртицата дето хич не й се радвам, досущ като случаен студентски съквартирант, но я приемаш и гледаш да не се самоунищожи много. Почваш да пишеш ето такива откачени статии. И преди да ми/ви е станало много хубаво – абе хора има си и кофти моменти на село. Както казва една моя приятелка, която живее в къща в Девня – Петрова за теб говоря: „Още нищо не си видяла ти от живота в къща с двор“. И сигурно е права. Ето няколко такива неща.

И прането понякога си има минуси

IMG_0116_2
Пера по-често. И преди да сте си помислили, че е заради тениските на мъжът ми и моите посегателства върху аромата им, всъщност говоря основно за дрехите на детето. Все пак кал, локви – ужасно изкушаващо е да не се цамбуркаме в тях. Въпреки че напоследък взе да ми отказва понякога. Сигурно е от живота на село, а не че той пораства, а аз се вдетенявам.

Тъмно, тъмно, много тъмно

Обожавам да спя на тъмно, но колко тъмно може да ти е в града я. Честно казано понякога на село ме дострашава вечерно време. Например когато изляза да нахраян червейите в компостера. На нашата улица липсват две крушки за лампи и е доста тъмно, когато е облачно. Затова пък като е пълнолуние така грее, та се чудиш дали не са ни оправили уличното осветление. Обаче пък тъмнината си има и едно безспорно предимство. За тези които не гледат само надолу в калта, а поглеждат понякога и нагоре – толкова звезди в града, колкото и да имате зрение на ястреб, не можете да видите.

Бзъъът – Бъррр – Бъррр – Бзъъът

Насекомите тези душевадци или поне някои от тях. Особено трудно е когато си пацифист и не им посягаш. Признавам на кърлежите вече не прощавам. Макар да преживят пълен шок когато едногодишното ми бебе бе насмукано три пъти за една седмица от всякакъв вид и размер кърлежи, днес вече със сигурност вадя по-добре кърлеж от педиатърката на която попаднах в спешния, първата година. И по отношение на тези насекоми пацифизма ми вече стига до там, да прошепна на мъжът ми „Дръпни детето, да не гледа“ и тогава да размажа искащото само малко детска кръв кърлежче. С комарите е доста по-трудно, нищо не ги отблъсква освен чиста, натурална химия от купешки репелент, обаче той и мен отблъсква да си призная. В къщи е лесно, ловиш и изхвърляш, но на двора положението е неспасяемо. Освен огънят. Е мистерията е разкрита, затова много си падам по барбекюто и ако идното лято ви залея с покани за гости, да знаете че най-вероятно имаме недостиг на прилепи и прекалено много комари, така че или идвайте или пратете няколко социалнослаби прилепа.

И накрая искам да благодаря на всички съселяни в село Крумова, Варненска област, за това че по празниците поне за мен беше мирно и спокойно, без пирати, пиратки и други криминални елементи.


| RSS feed for comments on this post

Comments are closed.