Темата, че никой и нищо не е това което е в същност винаги е актуална за хората на науката, и тези на изкуството. Ето ни в деня след изборите, с вечният въпрос примесен с лек смут: и сега? Може би отговорът го знаем, всеки един сам за себе си, дълбоко някъде там. Но за да стигнем до сърцевината трябва да минем през маските, като средство за прикритие, за защита или пък като начин да бъде изразена истината. Различен подход, едно изразно средство. И тук идва датчанинът Bertjan Pot който въпреки отдалечеността си може да даде картина и за нашето общество.

Е разбира се г-н Pot едва ли е предполагам каква ще е моята трактовка върху неговото творчество, но аз мога само да му благодаря и да констатирам колко космополитно и универсално изразно средство е неговото изкуство щом чрез него може да бъде описана дори и нашата българска реалност.

Тръгвам от горе, от днешната нашумяла тема, от българската политика, която май изглежда така:

В черно и бяло с образа на скелет, труп или просто смърт. Политиците са всичко друго, но не и хора. Политиката е всичко друго, но не й цветна, но не и разнолика и никак, ама никак вдъхваща надежда за живот. Обаче това е само върхът на процесите случващи се в обществото, последната скала измерваща и показваща нещо гниещо и миришещо на болнавост и разлагаща се плът – за жалост може би е нашата.

И ето ме мен, човекът градивната частица на обществата, включително и нашето.

Не изключвам себе си, ни най-малко … е може би съвсем мъничко де. Та човекът тук и сега – Леко примитивен, полудив, полуопитомен, нещо като шимпанзе. Доволно нахилен, неясно от какво. Може би от това че е намерил евтини банани или пък от липсата на необходимост да се напряга за да стигне не само до банани. Обаче човекът е доста шарен, разнолик и може би адски нееднороден, нито в радостта си, нито в мъката си. Различни, самостоятелни, шарени и леко обезумял.

Има и нормални, но не е ясно дали пък тези нормално изглеждащите всъщност не са зомбита каращи по коловоза и стриктно следващи предначертаната пътека. Трябва да има такива, трябва да има дори повече такива, стига обаче да има някой който единодушно да е приет за този който показва пътя и го проправя за другите разумните, следващите.

И всъщност дали тази нормалност не е измореност, не е отегченост, не е безпомощност или всъщност друга форма на горната цветна, нахилена, примитивна лудост. Друг вид безумие.

А къде остана интелигентността, къде всъщност остава интелигенцията, критичното мислене, креативното мислене … мисленето. Може би единиците се загубиха някъде там в липсата на единство и сплотеност, на нещото което може да смири „аз“ и да изведе „нацията“ на реден план. И сега – коя маска ще си сложим днес?

Накрая ще остане само маските, като артефакт на една цивилизация, загубила цивилизованост.