Имало едно време едно бездомно градско котенце, което в дъждовна утрин срещнало своя спасител в лицето или по-точно муцуната на каракачанката Бенджи. Те заживели щастливо макар и в жк. Възраждане 4. После дори се преместили в по-централната част на Варна. Безгрижно минавали дните им, докато един ден съдбата пак се обърнала с гръб към градското коте. От домашна принцеса, станала селска дворна мома.
Но животът продължил да й показва голите си зъби. Не само, че вече не живеела на топло в уютния дом на робите, които я хранели, галели и пощили, но се появила друга селска мома с която хич, ама хич не мелели брашно – тук на село така се викало, като не харесваш някой. Интересно, а как ли се вика, ако искаш да ми издереш очите? Идеи?
Всъщност както обикновено става, селската котка хич ама хич не се вълнувала от това, че те били две. Лягала там където спяла Сиса, хранела се там където се хранела Принцесата, спокойно деляла с нея подслон, трапеза и внимание.
След като споделих за шантавата подмяна на котката Сиси и появата на Маца, която запълни празнотата на нашия домашен уют от три кучета, едно дете и двама възрастни, остана големият въпрос – какво стана със Сиса? Известно време ми минаваха доста черни мисли за съдбата на това градско маце, попаднало в дивата действителност на селския живот в Крумово. Донякъде успокояващото бе, че криминалният сюжет се развива в ранно зимно време и нямаше как някоя боа да бе погълнала цяла котка. А и географската ни ширина не даваше големи шансове и на боата. Веднага мога да ви съчиня поне две конспирации, в които тропическа змия с огромни размери се озовава на свобода в дивата зимна действителност на наше добруджанско село и не само това, но и оцелява успешно. Но това ще го оставя за друг път, както и останалите черни мисли за това какво може да се е случило с градскито коте спасено от майка ми и поверено на грижите ми.
С тази публикация поставям началото на един нов раздел – „Чисто човешко“ в който се надявам да се появят много добри примери за добри хора. Защото такива има, но пропускаме да ги забелязваме, а когато ги видим сигурно мъчно ги разпознаваме, не ни се вярва или направо ги вземаме за чалнати и не им оказваме дължимото, а те и не си го търсят точно защото са истински.
Какво по-добро начало от един разказ свързан с истинското, физическото такова – появата на дете. Главни действащи герои са три майки. Тук искам да направя две уточнения:
1. Те и не подозират за тази ми „кроежи“ да ги изтипосвам в публичното пространство, за това ще спестя имената им. Точно поради това статията не е от типа „интервюта“ макар да се надявам да взема и такива от тях, та и затова може би гледната ми точка е твърде субективна и ограничена и далеч не изчерпва тяхната истинска същност.
2. Аз лично съм пристрастна по темата, защото и моята майка се числи към героините ми, но за нея може би друг път.
