Мисля, че имам една изключителна дарба – аз съм невероятен кърък. Мдам, на пук на моята заядливост, липсващи милиони в банковата ми сметка и други такива неща от първа необходимост, все ще вземе да ми се сучи нещо хубаво. Ей така, колкото да ми прецака лошото пролетно-депресивно настроение. Това е някаква извратена способност, най-вероятно защото съм чернобилско дете – всеки ден да налитам на нещо чаровно или неповторимо, в пълен противовес на хибридното ни и кастрирано от към човеколюбие общество. И на всичкото отгоре тия неща най-вероятно само на мен ми се случва. Защото хората в града рядко ги виждам усмихнати, тези в магазините също, а да не говоря за шофьорите в задръстванията. Обаче не ме мразете начумерени другари, има безброй начини за отмъщение. Ето това все още не ми се е случвало, та може да пробвате с него, но един по един и ако може в различни дни – Спирате ме съвсем случайно на улицата, с репликата „Извинете невероятно прекрасна госпожице, този боклук, в кой контейнер за разделно сметосъбиране да го изхвърля?“. Аз в първия момент със сигурност ще се втрещя, зачудена за кое от двете ме занасяте – че съм невероятно прекрасна (след като аз знам, че сам потресаващо чаровна) или че наистина някой е забелязал разделното сметосъбиране. Но това може да го пробвате в някой от следващите дни, примерно в петък имам намерение да обикалям пешеходната алея във Варна, зоната между х-л Черно море и ФКЦ. А и за днес графика ми с прекрасни случки е запълнен … или поне така се надявам.

И тъй нещо прясно, прясно и зелено. Без да има нищо общо с чайки и други птичи отпадъци изхвърлени по време на полет върху рамото ми. Има общо с моята зелена стирка, която на пук на всички стирки има алергия към всякакви токсини и милата се обрива и си променя цвета, ако се докосне до битова химия. Затова си мия пода обичайно с вода. Ако стирката ми обещае да мие сама пода, като бонус, слагам оцет във водата и някой друга капка етерично масло, за разкош. Май скоро не се е вихрила сама, та и затова не й се е случвала и такава SPA процедура. Но нека споделя нещо друго за необикновената ми зелена стирка, която зашемети лошото ми настроение. Обичайно човек, като чисти – особено с алергична стирка в ръце – има всички предпоставки да се чувства прецакан от вселената, защото няма нископлатена емигрантка за прислужница. И аха и аз да се хвана за тази нишка, на пролетната депресия, като видях нещо зелено, нежно и свежо – почти, като мен преди 15 години. Видях ето това:

Двулисто покълнало семенце. На пук на моя странен първи разсад, на пук на липсващите лехи и парник в градината. Самодиво покълнало семенце в зелената ми стирка!
Не знам дали черитата ще дадат плод тази година, дали ще успея с алелопатията в градината и повдигнатите лехи. Обаче знам, че природата ме предизвиква на дуел и приемам предизвикателството. Освен, ако не съм като комбайнер изолиран от природата, в мощната си машина и всъщност напълно погрешно да разчитам знаците на природата, може би тя просто иска да ми покаже, че всички тия усилия по разсади, парници, торене и т.н., са напълно безмислени и просто трябва да сме естествени и да й се доверим. А тя си знае работата. Ето например миналото лято на мястото на „Безхаберни черита“ – реколта 2016, покълна и изникна саморасло стръкче чери, което въпреки плевелите цъфна върза и даде реколта „Диви черита“ – 2017г. Да видим тази година какъв ще е урокът на почвата и градината към мен. Когато успея да го схвана, ще ви се оплача. А до тогава очаквайте следващото отмъщение на съдбата с новата ми песимистично-отчайваща рубрика „Ден, като ден – необикновен“.