След като споделих за шантавата подмяна на котката Сиси и появата на Маца, която запълни празнотата на нашия домашен уют от три кучета, едно дете и двама възрастни, остана големият въпрос – какво стана със Сиса?
Известно време ми минаваха доста черни мисли за съдбата на това градско маце, попаднало в дивата действителност на селския живот в Крумово. Донякъде успокояващото бе, че криминалният сюжет се развива в ранно зимно време и нямаше как някоя боа да бе погълнала цяла котка.  А и географската ни ширина не даваше големи шансове и на боата. Веднага мога да ви съчиня поне две конспирации, в които тропическа змия с огромни размери се озовава на свобода в дивата зимна действителност на наше добруджанско село и не само това, но и оцелява успешно. Но това ще го оставя за друг път, както и останалите черни мисли за това какво може да се е случило с градскито коте спасено от майка ми и поверено на грижите ми.

Опа …. майка ми! Нови тъмни облаци надвиснаха над мен, не че предходните се бяха разсеяли – Как бе най-правилно да постъпя? Дали да разкажа всичко за изчезването на 70+ годишните ми родители и да държа телефона на бързо избиране на 112? Или пък да разчитам на това, че все пак имах котка със сходни размери и външен вид? Те щяха да дойдат на гости най-рано за Великден, а ако имах късмет и чак за рождения ден на внук си в началото на юни. До тогава споменът за реалния облик на коте Сиси щеше да е достатъчно избледнял и коте Маца успешно можеше да заблуди и тях. Пък и с нейната гальовност никой нямаше да може да й устои и по-важното – да се усъмни. Все пак нали любовта е сляпа…

При този труден избор, според вас какво направих?

5, 4, 3, 2, 1

Изненааааадааааа! Избрах това на което се опитвам да възпитавам родния си син – честност. Скуууукааа! Прецених, че ако новината за изчезването на Катката Сиса им се отрази емоционално чак толкова непоносимо зле щяха да реагират като всеки нормален човек – ще си съчинят история достатъчно разумна, приемлива и успокояваща ги, която да обясни създалата се ситуация и да им я смели така че новината да стане достатъчно лесна за преглъщане. Ок, поемам дълбоко дъх и скачам в окото на бурята. Знам, че съм взела правилното решение. Сега остава само и другите замесени да решат същото.

И тук идва силата на майчинството.

Уж и аз съм майка, а хич не ми дойде на ум. Когато представих суровата картина на действителността пред критиката майка ми почна да ме утешава, преглътна собствената си тъга и избра мен пред котката си. Да ви кажа, честно не го очаквах. Бях напълно неподготвена за подобен развой. Все пак откакто бях родила никога не ме бе попитала и веднъж как съм аз, все се интересуваше за Крум. Та бях свикнала, че вече съм тотално отбита от майчината гръд. Тези нови събития хвърляха съвсем друга светлина в отношенията ни. Дали пък за всичките тези 9 години просто знаеше какъв ще е отговорът на въпросът „Как си?“ – „Чуууудно!“ Е не ме разбирайте погрешно, има и няколко хубави момента в това да си майка – ядеш още веднъж в годината торта за рожден ден, разрешено ти е на 40+ години да си играеш с детски играчки без някой да звънне на лекаря и т.н. Май и аз почнах да си съчинявам приемлива история, която да преработи шока от ситуацията. Съобщих й и всички останахме живи и здрави без намесата на бърза помощ.

И когато покажеш на вселената честност и откритост, тя те възнаграждава. Е нямаше как да не намеся вселената, особено след като една сутрин, малко след разговора с майка ми, Сиса замраца на прозореца на банята. Вече нямаше грешка. Тя си беше. Това си беше нейния таен вход към пещерата с храната – нашият дом. Ами честито мило селско семейство, вече освен три кучета, двама възрастни и едно дете имате не една, а цели две котки. 

Сега сигурно ви минава през ума, че епосът с котките свърши. Ами, не. Най-хубавото тепърва предстои – ако сте луди оптимисти на силни опиати.