Наистина се старая да избягвам дългите статии, но днес след двуседмично мълчание, няма как да не ми простите за този не малък обем.

Това което често пъти само усещаме и мъгляво можем да обясним с думи, често пъти не е нищо ново под слънцето. Ето защо когато попаднах на тази част от книгата “Човекът без качества” на Роберт Музил не се стърпях. Става дума за математика, за душа, за човека, за логиката, за емоциите, за пътя по който сме тръгнали, и този за който сме пропуснали отбивката – “Има нещо гнило в Дания”, но лека полека всеки стига до извода, че живее в тази гнила Дания.

И тъй като литартурата е затова, всеки да открие своята истина, а не друг да му я обяснява, просто отделете малко време и се надявам и вие да намерите нещо за себе си.

И наистина накрая – цитатът може да ви се стори дълъг, може в началото да ви е малко мъгляв, може да е труден за четене и още по-труден за разбиране, но аз ви предлагам просто да се отпуснете и да се оставите на емоцията. В края на текста по-долу, просто усетете това което е вътре във вас или отидете да изпиете една бира.

“Във връзка с всичко случило се досега Улрих само би поклащал глава, ако днес му разкажеха за тези преселения на душата му; но не и във връзка с третия негов опит. Не е трудно да се разбере, че един инженер изцяло потъва в професията си, вместо да подири волния простор на света на идеите, макар машините му да се доставят и накрай света; от душата на своята техника върху собствената си душа му е ненужна точно толкова, колкото и на машината е ненужна способността да приложи към себе си намиращите се в основата на нейното създаване диференциални уравнения. По отношение на математиката обаче това не може да се каже; тук пред нас застава самата нова логика, самият дух, тук са изворите на времето и началното на необозрими трансформации.

Ако осъществяването на извечните мечти се състои в умението да летиш и да плуваш с рибите, да си пробиваш път под снагите на исполински планини, да изпращаш съобщения с божествена бързина, да виждаш незримото и далечното, да чуваш как си говорят мъртъвците, да се отпуснеш в чудодеен оздравителен сън, да можеш да зърнеш с живи очи как ще изглеждаш двадесет години след смъртта си, да знаеш в трескави нощи за хиляди намиращи се над и под този свят неща, за които по-рано никой не е подозирал, ако светлината, топлината, силата, насладата, комфорта са извечни мечти на човечеството – тогава днешното проучвателство е не само наука, а магия, тържествен обред, който предполага върховна мощ на сърцето и мозъка и пред който Бог раздипля мантията си, религия, чиято догматика се прониква и поддържа от суровата, мъжествена, гъвкава, хладна и остра като нож логика на математиката.

Не може да отречете обаче, че всички тези извечни мечти според мнението на нематематиците изведнъж са били осъществени по начин, съвсем различен от този, който са си представяли първоначално. Пощенският рог на Мюнхаузен е бил по-красив от фабрично консервирания глас, бързоходните чизми – по-красиви от автомобила, приказното царство на Лаурин (господар на джуджетата, геой от средновековния германски епос “Розовата градина на Лаурин”) – по-красиво от железопътния тунел вълшебния корен – по-красив от фототелеграмата, да вскърмяш майчино мляко и да разбираш птиците – по-красиво от зоопсихологическия трактат върху експресивните модулации на птичия глас. Действителността е била спечелена, но мечтата – изгубена. Хората вече не лежат под дърветата и не гледат небето в пролуката между големия и втория пръст на босите си нозе, а се трудят; а ако искаш да постигнеш нещо, не бива да си гладен или разсеян, а трябва да нагъваш бифтеци и да не се помайваш. Сякаш старото бездейно човечество е заспало върхумравуняк, а когато новото се събудило, мравките вече били проникнали в кръвта му и от тогава то полага неимоверни усилия, за да се отърси от това сърбящо чувство на животинско трудолюбие. По този въпрос наистина не е нужно да се говори кой знае колко, на повечето хора днес без друго е ясно, че математиката е навлязла като същински демон във всички области на живота ни. Навярно не всички тези хора вярват на историята за дявола, комуто можеш да продадеш душата си; ала всички хора, които познават нещичко за душата, понеже получават не лоши доходи от нея в качеството си на духовници, историци и артисти, твърдят, че тя е съсипвана от математиката и че математиката е източник на някак зъл разум, който наистина прави човека властелин на земята, но го прави и роб на машината. Вътрешната пустота, чудовищната смесица от проницателност към отделното и безразличие към цялото, невероятната самота на човека в пустинята на подробностите, неговото безпокойство, злост, безпримерно безсърдечие, користолюбието, хладината и жестокостта, така присъщи на нашето време, според тези твърдения не са нищо друго, освен следите от загубите, които логически заостреното мислене причинява на душата! Още тогава, когато Улрих стана математик, имаше хора, които предсказваха гибелта на европейската култура, понеже у човека вече нямало вяра, любов, простота, доброта, и трябва да се отбележи, че в юношеството си всички те са се проявявали в училище като слаби математици. По-късно това им служеше за доказателство, че математиката, тази майка на точното естествознание и баба на техниката, е и прамайка на онзи дух, от който в края на краищата са произлезли отровните газове и бойните самолети.

В неведение за тези опасности живееха всъщност единствено самите математици и техните ученици, естествоизпитателите, които в душата си усещаха от всичко това толкова малко, колкото и колоездачите, които усърдно въртят педали и не забелязват нищо друго на света, освен задната гума на каращия пред тях състезател. За Улрих обаче със сигурност можеше да се каже, че обича математиката заради хората, които не можеха да я понасят. Беше не толкова по научно му, колкото по човешки влюбен в тази наука. Виждаше как във всички въпроси, по които се смята за компетентен, тя разсъждава по-иначе от обикновените хора. Ако научните възгледи можеха да се заменят с мироглед, хипотезата – с експеримент, а истината – с действие, тогава всеки труд на който и да било виден естствоизпитател или математик далеч би превъзхождал по дързост и разрушителна сила дори най-внушителните дела в историята на човечеството. На този свят още не беше се родил човек, който да може да каже на вярващите в него: крадете, убивайте, прелюбодействайте – нашето учение е толкова силно, че ще превърне помията на греховете ви в белопенест планински ручей; в науката обаче на всеки няколко години се случва нещо, което – дотогава смятано за грешка – внезапно да преобърне всички представи или някоя невзрачна и презряна мисъл да се превърне във властелинка на ниво царство на идеи, и такива събития там са не просто преврати, а водят подобно на небесна стълба към висините. В науката всичко става така ясно, с такова безгрижие и великолепие, както е в приказките. И Улрих чувстваше: тези хора просто не го знаят; нямат си и понятие как още може да се разсъждава; ако можеше да бъдат приучени да разсъждават по новому, щяха и да заживеят другояче.

Възниква, разбира се, въпросът: дали всичко на света се развива дотолкова неправилно, че непременно да трябва да се променя? Самият свят обаче отдавна му е дал отговора. Защото откакто той съществува, повечето хора през младостта си са били за промените. Пресмивали са се на възрастните, задето са се вкопчили в съществуващото и разсъждават със сърцето си – което не е нищо повече от парче месо – наместо с мозъка си. Тези младежи винаги са забелязвали, че моралната тъпота на възрастните представлява точно такава липса на комбинативност, каквато е и обикновената интелектуална тъпота, докато естественият за самите тях морал е моралът на продуктивността, на героизма и на промените. Но когато навлизат във възрастта на делата, те вече не помнят нищо от това, а още по-малко искат да си го спомнят. Ето защо мнозина, за които математиката или естествознанието означават професия, биха сметнали за наглост някой да се занимава с науката така, както правеше това Улрих.

И все пак на това трето поприще, по мнението на специалистите, той беше постигнал немалко, откакто бе встъпил в него преди няколко години.”

Край!