Майка ми и баща ми цял живот спасяват животни. За да не се налага да се справят с една по-трудна задача – да пасясят себе си. Вече на преклонните 73+ идва момент, в който ние – техните потомци да се справяме с тях и нашите четириноги „братя“ и „сестри“. Така ги нарича баща ми – къде на шега, къде не. И за да придобиете още по-пълна представа за картинката, аз съм от семейство с четири деца – човешки, не четириноги. Не е да ни е липсвало изобилие от глъчка, ситуации и емоции и ей така от скука майка ми и баща ми да са се захванали да приютяват къде котка, къде куче, къде таралеж, петел или заек, изтървах кокошката и хванатото в квартала канарче, а да и бройкити от всеки вид са ориентировъчни. Каквото се сетите е минало през нашия дом, но минимум по две. Та на 60 кв.м. апартамент – изобилието от живот се чувстваше. Беше хубаво, макар на мен, като най-малка никога да не ми разрешиха да прибера и аз нещо от улицата, различно от бълхи :))))) интересно, но въшки тогава някак нямаше.

Връщам се в сегашния момент, когато по спешност ми се наложи да приютя, вече отдавна спасените и домашни Бенджи (каракачанка на около 14 години) и

поредното женско коте на около 1г. и без точно фиксирано име. Вече имената бяха без значение, поредното животно и всеки си го наричаше както реши. Не беше кастрирана, затова я заведох на ветеринар за паспортизация и т.н. Там я кръстиха Silver, твърде претенциозно за моя вкус, за това, за мен тя стана просто Сиси. И така градското Silver, стана селско есенно дворно коте Сисито Писито.

Настанихме я на терасата до спалнята ни с Асен. Там имаме една джанка – идеална за слизане на двора, и покрив на зимника ни – идеален за движение на Сисато Писито към пътя и света голям. Оборудвах балкона с къщичка, сложих ѝ пънче за точене на нокти, тоалетна, храна, вода – чудно. Но нашата нова котка, вече се бе отучила от живота на открито и непрестанно настояваше да влезе в къщи. Асен бе непреклонен, а тя непримирима – драска и мяука по стъклото.

И тъй като по цял ден сме в града една вечер когато се прибрахме, тя просто не се появи за вечеря. После още една. Излизах да я викам и търся, но напразно. Тежка безсънна нощ, а на следващия ден ме чакаше и обичайната сводка към майка ми и баща ми – как се адаптира котето. На сутринта, докато си миех зъбите, някой измраца на прозореца на банята. Скочих, разчистих, отворих и си я прибрах, нахраних и нагушках.

Но уви градът ни зовеше и трябваше пак да я оставя на терасата. Ситуацията се повтори след няколко дни пак. Докато в един момент и прозорецът на банята опустя – ден, втори, трети, четвърти…

Поредната вечер, в която се прибираме от града с надежда. Обичайно светваме външното осветление и си паркираме колата на улицата точно до къщата. Аз отивам да отключвам, Крум бърза да иде да играе на телефона, а Асен? Нещо се забави този път. По едно време го виждам през прозореца как е гушнал някакво пухкаво кълбенце и върви към вратата. Скочих и излетях на двора. Грабнах сгушената в ръцете му котка. Тя замърка – аз я загалих. Гушкайки се една в друга се прибрахме в къщи. Докато й се радвам как поглъща втората купичка с храна Асен ми обяснява, че я чула да мяука. Поуслушал се, поразходил се и на едно дърво, в близост до къщата две очички просветнали в тъмното. Повикал я, тя скочила и аха да хукне да бяга, той я хванал и донесъл. Толкова му бях благодарна и веднага му простих за дето не я пускаше в къщата предните дни и затова бе изчезнала за почти седмица. Тя бе жива и здрава – Сиса си беше пак у дома!
На сутринта я пуснахме пак на двора, вечерта си беше пак на терасата в очакване на вечерята. И така всяка тъмна сутрин (някъде около 06:30 зимно време) и вечер (около 20:30) идваше да я храним. Дойде съботата и вече нямаше нужда по тъмно да ставаме, да храним добитъка (котка и кучета) и да тръгваме. Просто си се наслаждавахме на селската идилия, на светлото утро и пейзажа. Разкошно е да видиш двора, кучетата и нашата завърнала се Сиса.

Но щастието е моментно състояние на духа, което често губим за миг, заради прелетели за секунда тежки мисли.

В един момент Асен забеляза че малко под върха опашката й е скършена. Попита ме дали винаги е била така, аз категорично му казах че никога не е била. И тогава я загледах – тя никак не ми се виждаше вече чак толкова Silver, а доста по кафеникаво-черна. Минаха още няколко дни, а мен съмнението не спираше да ме гложди. Дойде следващия светъл почивен ден и аз като майка загубила и после намериала отново чедото си се колебаех дали да споделя на глас съмненията, които все повече и повече ме глождиха.
– Това не е нашата котка! – заявих категорично.
– Е, как да не е – ми отговори Асен.
– Виж Сиса е сива, тази не е сива.
Вече съмнението се зася и в Асен. Мълчим и я гледаме, гледаме се и мълчим.
– Провери за следи от операцията, скоро я кастрираха още трябва да си личи.
Умно, как не се сетих. Вдигам я и какво да видя – ни помен от бръснато коремче, шев или конци. Шок и ужас – прибрали сме друга котка ….

Зачудих се, какво ли му е било пък на това коте онази нощ? Някакъв непознат брадясал мъж (Асен) го хваща в тъмното и го носи на някъде. Дава го на също толкова непозната, но поне не брадата жена, която я грабва и я тиква в някаква непозната къща. Шашава работа!

И така се появи Маца едно селско момиче, даряващо всички ни с милувки, обич и косми. Това никак не е краят на нейната и нашата история.

п.п. дори Асен смъкна гарда и я гали и храни, а Крум (който не обича котки, защото драскат и хъхкат) почна да си играе с едно канапче и с нея.  

п.п.п. Но какво стана със Сиса?