Тайният живот на селската домакиня
15 окт. 2018
Явно вече сте се досетили, че основното ми занимание е сeлото, къщата и женските домошарски занимания. Обаче дори и на село, човек си има малки тайни … или поне докато не се отбие до съседите в пълно вело снаяражение – вече съм разкрита. Честит ми първи вело поход! Неочакван, раздрусващ, изпълнен с любопитности. Затягайте каските и да отлитаме с бясна скорост от .. на дали повече от 8 км/ч.
Имам приятелка, която от време на време наглежда имота на брат си и родителите си в с.Зорница, докато тях ги няма. Така бе и предната седмица, когато официално ме покани на селоско гости с репликата: „Селянка съм, идвай“. Имах две възможности да взема бензиновия автомобил и за 15 мин. да се озова от наше село Крумово, до тяхно село Зорница или да отделя има няма половин ден и да се разходя с Льолита – моят бяло-розов велосипед, който не съм карала сериозно от близо 3 години. Сграбчих възможността, и с прясно напомпани гуми и вело ръкавиците на мъжа ми, към 11:30 потеглих през нивите в неясна посока. До с.Любен Каравелово пътят бе що годе ясен, но след това следва гориста местност в част от която съм се разхождала, но не и прекосявала. След нея следват пак ниви или още гора – въпрос на избор, за да се стигне до заветното гости.
Потеглих в компанията на двете ни кучета – Льольо (има няма 6 килограмово коткообразно куче) и Бага (прясно придобитата ни шугава кучка с тегло от около 15 кг.). Още не излязла от нашата уличка, един от спътниците ми се отказа, другия обаче неуморно ме следваше въпреки типично селския ми, мил изказ: „Къш! Махай се, ма! Разкарай се! и пак Къш! Дорде не ми пресъхне гърлото от вятъра. Накрая се примирих с тежката угроза, да загубя това куче и да остане да храня, кастрирам, обезпаразитявам, възпитавам … само едно куче. Смело продължих на пред през нивите. И когато си представяте добруджанското плато имайте предвид, че никак не е гладко като тепсия – напротив. Нашарено е с постоянни изкачвания и спускания с различна денивелация и дължина – разни и най-разнообразни. По визуален спомен трябваше да пера все направо по черния път през нивата, стигнах мен безизвестно кръстовище, на което бях готова да продължа на право, но моята четирикрака спътница нещо се поразколеба и реших и аз да спра и да проверя. Ами да, трябваше да завием на ляво за да се озовем в съседното село, а не чак във село Водица, от която следва доста гора за да стигна в Зорница. Яко на педалите и газ към най-близкия трактор с брана, кой се движеше към мен – бясно и все през нивата, оставяйки целия тракторов път само за мен. Респект към трактора!
Слънце пече, вятър духа, а ние виждаме сред нивите (скрити за минувачите по асфалтовия път Варна – Добрич – Силистра – Лондон) три огромни, кръгли бетонни басейна на сред нищото. До тях два трансформатора (по мои вещи ел. наблюдения), а над единия басейн – стърчи тръба излизаща от земята на хълмчето, което ги крие от официалния път. Всичко това е чудесно видимо от разстояние близо километър и половина – за да придобиете усещане за мащаба. Чудя се аз какви ли са тези басейни и какво дирят сред нищото самотни и видимо празни. Приближавайки към ветрозащитния пояс (по-известен като гората), покрай който вие пътят, потъвам в размисли за отминалите времена и дейности по тези земи. И както си се чудя, се появяват пред мен първите покриви – там долу в ниското. Честито има няма 6 км. през нивата за около 1 часа и 10 мин. Е признавам си, по стръмните изкачвания всеки го даваше на собствен ход, само велосипеда не искаше сам, та му помагах – солидарност, какво да се прави.
Влизам в Любен Каравелово известно със своето предимно тъмнокожо население, аз с моя бяло-розов велосипед, каска и черно екипче с розови маратонки. Хващам по някакви пътчета, които би трябвало да ме изведат от другата страна на селото. Поздравявам момичета седнали на една пейка и решавам да ги питам за пътя: „Към гората по кой път да хвана, на ляво или на дясно“, отговорът е „Ей на там, все натам и ще я видиш“ придружен с жест на ръката сочещ на ляво. Аз събрала смелост, че сигурно им изглеждам достатъчно откачено, но все пак не чак толкова, че да не ми говорят, продължавам с въпросите „А път през гората има ли?“. Докато едното момиче ми отговаря „Има, има!“, другото само стои нахилено и не откъсва очи от мен. Пак питам „А на къде води тоя път?“. Искрено и добронамерено „А, не знам“.
Сбогуваме се и ние трите: аз, велосипеда и кучката, продължаваме по стръмното нагоре. Вече виждаме нивята и тъкмо се чудя коя купчинка с разпилени дрехи и бутилки да заобиколя, когато слухът ми улавя думкащите ритми и напеви на първични музикални напъни. Сбогувам се с Любен Каравелово и посрещам отново нивята и вятъра брулещ разкопаната пръст. Влизаме в гората и хващаме, по най-левия път, после средния, после пак излизаме на пътя виещ се по границата между дърветата и нивата. От тази страна е сенчесто, но все така ветровито, пътят е още влажен от скорошните дъждове. Поне го няма задушливия дъх на леко блатясала вода, както в началото или пък вече съм свикнала с него. Виждам следи които са на не много голямо тревопасно четирикопитно. Мисля си, че сигурно е някой каручка. Следите не са съвсем пресни. И те заедно с мен и размислите ми влизат в широколистната горичка, равен път – приятен за каране и о изненада. Стигам до стар, но все още държащ се асфалт.
Карам си все така по асфалта и виждам висок, вече обрасъл и превзет от гората скелет на сграда – като голям гараж за трактори. А точно пред липсващите врати бляскаво строени в ярка премяна жълти и сини кошери в три редици. Малко по-нататък още една такава, но кошерите са вече в 5 редици. Повяват се и по-малки постройки ту в дясно, ту в ляво. Пътя е все така през гората, асфалтов и равен и леко спускащ се към порта, минавам през нея и спирам до пресъхнала чешма. Обръщам се назад и виждам надпис, избелял и написан на ръка с бяла блажна боя „СТРЕЛЯ СЕ, НЕ ПРЕМИНАВАЙ“. Радвам се на късмета си, че съм оцеляла без да ме обстрелят, като горски дивеч. Продължавам и доближавам запустяла, вдигната бариера. Още малко, все по надолнището и вече се вижда добре познатия ми шосеен път. Зорница е само на хвърлей разстояние. Давам вече в дясно, нивата ми остава в ляво, а гората от дясно. Пътя е пак за трактор – на пръв поглед гладък и чудесен за mountin bike, но ако се вгледаш е нежно набразден от пет сантиметровия грайфер на тракторови гуми. Всъщност всички пътища през нивите са такива – вибрацията при спускане е толкова силна, че спирам ръцете ми да си починат. А при изкачване стигам до извода, че при един и същ наклон на асфалта (малко преди самото село Зорница) и по черния път, разликата в скоростта на която карам е феноменална. При първия съм на 3:6, а при втория на 1:3. Определено в момента в който излязох на лавандуловите полета и стъпих на асфалт си казах, че най-голямата наслада не са нито спусканията, нито успешните изкачвания, а асфалта. Идваше ми да карам на макс, но се сетих че моята спътничка може и да е изморена. Карах по-полекичка, а тя много ви се моля се оказа, че също се радва на асфалта – видя група птички и се стрелна пред мен да ги догони. Така с удоволствие, но не на максимум скорост пристигнахме в Зорница. Посрещнаха ни подобаващо – група селски кучета, които ни съпроводиха до къщата на Колева. Всички останали успешно ги разлаяхме и някак неусетно направих аналогия с обитателите на Любен Каравелово – чисти, любопитни и на пръв поглед недружелюбни, но всъщност доста отзивчиви.
Равносметката 2 часа и 30 мин. с.Крумово – с.Зорница, по черно (нещо от порядъка на 12 – 15 км.). Три пъти ура! И малко време за почивка. Хапнахме, пийнахме, починахме, похортувахме и след има няма час – два, поехме на обратно. Всичко бе някак по-леко и по-бързо, успешно се справях на педалите и с по-стръмни участъци – и нагоре и надолу. По-малко бутане, но повече снимане и най-вече хортуване. Срещнах, моя козар от Любен Каравелово (една друга селска история), който ме позна въпреки вело дегизировката. Видях го малко преди пчелите и запустелите сгради – той вещо ми обясни, че някога тук е имало веонно поделение. Разпитах го и за трите кръгли, бетонни басейна – те пък не били площадки за летящи чинии, а нещо като компостни станции за оборски торове. Явно едно време земеделието е било една идея по-еко, от днешното, една идея по-натурално от днешното и семената са били една идея по-нехимизирани от днешните. А представете си какво ли е било още по-назад във времето? …
Та поговорихме си с козаря, той ме разпита къде съм тръгнала и от къде съм минала – бил ме видял на отиване и се чудил аз ли съм, не съм ли. Аз пък го разпитах за козичките – бил ги заплодил и февруари, чака бебета, а на лято узряло сиренце. Живот и здраве, къде случайно и къде ли не, май пак ще се виждаме с него. И с усмивка на уста влязох в с.Любен Каравелово към 17 часа, а сигурно излязох от селото към 17:30. Първо срещнах едно момче с ученическа чанта – казах му здравей, отвърна ми с усмивка и поздрав. После едно по-голямо момче с баща си, поздравих ги, а момчето ме заприказва къде съм ходила, от къде съм минала, при кого съм ходила и всичко пак с невярваща усмивка. Дълбоко убедено, в своята нормалност и моята лудост. Накрая се поздравихме с едни момичета, като едното поде с: „Аз тебе не те зная“ и завършихме разговора си с „И що не хвана автобуса“. Към 6 без нещо се бяхме изкачили над селото, светлината вече беше преминала от най-меките си багри на оранжево, към по-хладно розовеещо и лилаво. Довяти от вятъра пристигнаха и няколко фукащи се с с чудните си форми и багри – облака. Доволно и заслужено правихме лошокачествени снимки на поразия, а останалото – някой ден пак ще го видим, а до тогава ще ни грее закътано в спомените за началото на октомври.
03.10.2018 г. аз, Льоло и Льолита