Днес е 2 юни. На този ден, Христо Ботев е бил убит. Днес цяла България ще замлъкне в негова памет, а може би и в своя, макар и несъзнателно. Паметта на България, живота на България, май и двете изчезнаха, и какво остана? Ако сте в добро настроение и искате да си останете в такова, може би не трябва да продължавате да четете надолу. Но ако все още носите в себе си едно смътно усещане, че нещо ви липсва, че нещо не е както трябва, тогава продължете. Мисля, че знам какво ни липсва, какво не е наред. Сигурно и вие знаете, но аз ще го кажа.

Липсва ни онова, което е в основата на целия съзнателен Ботев живот – стремежа към свобода и достоен живот. Толкова ни липсва, че всеки ден в България с живота си искат да се разделят едно дете и двама възрастни. Най-възрастния българин посегнал на живота си през миналата година е бил на 97, а най-младият – на 8. Да, определено нещо не е наред, не само с нас като индивиди, но с нас като общество. Липсва ни желанието за борба, нещо което Ботев днес ни напомня, стига разбира се да си спомним за него. Затова освен да се изправим и за една минута да почетем паметта му, нека днес почетем и себе си като прочетем малко за или от Ботев. Дано с това се подсетим, че неволите и тъгата, ще продължава да ги има, ако не се борим срещу тях. И ако, човек търпи всекидневната грубост, безразличие и мизерия, той става груб, безразличен и мизерен. Нека спрем да увеличаваме 20-те % българи със психически заболявания, защото дори ние с вас да сме от здравите, то с бездействието и толерантността си към корупцията, неграмотността, избягването на отговорност и на мисловни усилия всъщност увеличаваме тези 20%, всъщност създаваме все по-добри условия хората да боледуват, да се самонараняват и самоубиват. Ние с вас сме част от проблема, но и част от решението. Ние понасяме своята част от отговорността, като граждани, но отговорност носят и онези “видни” българи, които гласуват 5 милиона за да се родят 600 здрави българчета, но не ги е грижа какво става с тези деца, младежи и възрастни след това. Държавата не харчи нито една стотинка за превенция на психическите заболявания, държавата не прави нищо дори и за хората направили вече опит за самоубийство. Според Българския Хелзинкски комитет, такава програма ще струва на година около 100 000 лв. За психическо здраве на вас и вашите деца, моля гласувайте със кратък номер ….

Нека поне днес да спрем и да си помислим, какъв живот искаме да живеем, защото времето е наистина кратко за да го изживяваме недостойно. А няма нищо по-недостойно от общество обърнало гръб на болните, и още по-зле общество което не спира да генерира условия за разболяването на все повече свои деца, младежи и възрастни. В крайна сметка изборът винаги е простичък, дали да сме от групичката на борещите се или от тази на разболяващите се. Аз приемам да следва примера на Ботев, който е знаел, че нещо толкова болно като турското робство все някога ще рухне и това не е било “вяра”, било е знание на един четящ, мислещ и действащ човек. И днес има такива хора, знам познавам ги, но ни липсва желание и смелост. Не съм Ботев за да давам пример, но пък той е написал толкова неща за пример, та аз само ще ви ги припомня.

Ботев описва сам себе си като злочестен скитник, който среща само това което душа мрази (“Майце си”); душата му в огън тлее, а сърцето му в люти рани (“Към брата си”). В едно от писмата си пише “Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да излеза дене на улицата”. И въпреки всичките мъки и несгоди, духа му остава непоклатим.
“Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Такъв живот убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми…Но аз не отчайвам, скоро ще да запея по-весело. Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук!”

А нашия дух, къде е? Май е в реплики от рода на: “Абе на празен стомах, ще те видя за какъв морал и принципи ще ми говориш” или “Което не става с пари, става с много пари”. Може би за тези реплики най-добрия отговор е стихотворението “Странник” на Ботев, което завършва:

“Тъй глупеца, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот.”

И за финал, едно цяло стихотворение на великия човек Ботев. Голяма дилема беше с кое точно да завърша дали със “Странник” или с “Борба”, но накрая се спрях на “Моята молитва”:

„Благословен Бог наш…“

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставай да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…