Имало едно време едно бездомно градско котенце, което в дъждовна утрин срещнало своя спасител в лицето или по-точно муцуната на каракачанката Бенджи. Те заживели щастливо макар и в жк. Възраждане 4. После дори се преместили в по-централната част на Варна. Безгрижно минавали дните им, докато един ден съдбата пак се обърнала с гръб към градското коте. От домашна принцеса, станала селска дворна мома.

Но животът продължил да й показва голите си зъби. Не само, че вече не живеела на топло в уютния дом на робите, които я хранели, галели и пощили, но се появила друга селска мома с която хич, ама хич не мелели брашно – тук на село така се викало, като не харесваш някой. Интересно, а как ли се вика, ако искаш да ми издереш очите? Идеи?

Всъщност както обикновено става, селската котка хич ама хич не се вълнувала от това, че те били две. Лягала там където спяла Сиса, хранела се там където се хранела Принцесата, спокойно деляла с нея подслон, трапеза и внимание.

След като споделих за шантавата подмяна на котката Сиси и появата на Маца, която запълни празнотата на нашия домашен уют от три кучета, едно дете и двама възрастни, остана големият въпрос – какво стана със Сиса?
Известно време ми минаваха доста черни мисли за съдбата на това градско маце, попаднало в дивата действителност на селския живот в Крумово. Донякъде успокояващото бе, че криминалният сюжет се развива в ранно зимно време и нямаше как някоя боа да бе погълнала цяла котка.  А и географската ни ширина не даваше големи шансове и на боата. Веднага мога да ви съчиня поне две конспирации, в които тропическа змия с огромни размери се озовава на свобода в дивата зимна действителност на наше добруджанско село и не само това, но и оцелява успешно. Но това ще го оставя за друг път, както и останалите черни мисли за това какво може да се е случило с градскито коте спасено от майка ми и поверено на грижите ми.

Днес е 22 Април – Денят на Земята и ще ви почерпя с малко оптимизъм – моят рядко явяващ се оптимизъм, поне що се отнася до чистотата на нравите и порядките ни, като хора. То е видно и от липсата ми на публикации за екология през последните години. Но ето на, надежда има.
По този повод, Денят на Земята, в неделя група деца на възраст от 5 до 45+ 😉 обединени от скаутските ценности почистваха коритото на р.Батова, край село Долище. Имах удоволствието да ме приемат в редиците си, а те нямаха и кой знае колко избор защото нашия Крум от с.Крумово е в отрядът им „Смелите Лълове“.

Няма да ви надъхвам за скаутстването и правотата на неговите принципи. Който иска може да разбере достатъчно от снимките в страницата на СК „Албатрос“ Варна или от други клубове и източници. Само искам да ви покажа красотата на нашата природа, а детския заряд ще трябва сами да си го представите. Моят речников запас никак не е достатъчен за цялата прелест на това да видиш тийнеджъри как искат да прескочат реката за да уловят някоя пластмасова бутилка от отсрещния бряг.

Или пък 8-10 годишни самоинициативно въоръжили се с импровизирани въдици от дълги млади и жилави клони, с които да достигнат до найлонови турбички и запокитени в средата на коритото на р.Батова пластмасови кофи.

Майка ми и баща ми цял живот спасяват животни. За да не се налага да се справят с една по-трудна задача – да пасясят себе си. Вече на преклонните 73+ идва момент, в който ние – техните потомци да се справяме с тях и нашите четириноги „братя“ и „сестри“. Така ги нарича баща ми – къде на шега, къде не. И за да придобиете още по-пълна представа за картинката, аз съм от семейство с четири деца – човешки, не четириноги. Не е да ни е липсвало изобилие от глъчка, ситуации и емоции и ей така от скука майка ми и баща ми да са се захванали да приютяват къде котка, къде куче, къде таралеж, петел или заек, изтървах кокошката и хванатото в квартала канарче, а да и бройкити от всеки вид са ориентировъчни. Каквото се сетите е минало през нашия дом, но минимум по две. Та на 60 кв.м. апартамент – изобилието от живот се чувстваше. Беше хубаво, макар на мен, като най-малка никога да не ми разрешиха да прибера и аз нещо от улицата, различно от бълхи :))))) интересно, но въшки тогава някак нямаше.

Първо нека откроя едно важно разграничение, което съществува в моята глава, но не съм проверявала дали и в нечии други. А именно, че селата са делят на два вида, които си приличат точно толкова колко Астерекси и Обеликс – и двамата са гали и до там.
Първият вид са тези от градски тип. В близост до големия град (на около 10 км), с добре поддържана инфраструктура (главен път, редовни автобусни линии, детски градини, действаща църква и т.н.)., дворове от около 600 – 800 кв.м. цени от 6 000 000 – 8 000 000 лева, евро, картофа…. В някои от тях дори си имат и ветеринар, абе изобщо цивилизована работа. За тази цивилизация аз нищо не зная. Но затова пък смея да се самоизтъква по въпросите на другите села – вторият тип.

Три абсолютно, радикално отблъскващи се като полюсите на магнит (ако магнита беше с три полюса) статии започнах от началото на тази година. И в края на краищата реших да стартирам 2020-та с нещо което описва мен самата в голяма степен. Все пак това си е личен блог, ще си говоря за себе си коооооолкото си искам. Или не съвсем.

Който не е разбрал аз съм леко пристрастена към кооперирането … … прочети целия текст»

Ако обичате предизвикателствата или просто обичате себе си, подарете си един прекрасен и смислен месец юли. Едно от малкото преживявания, които сама съм си причинила и съм безкрайно горда от себе си е месеца ми без пластмаса, който с променлив успех продължи близо половин година. Разбира се че ще си говорим и за мен, а не само за еднократната пластмаса и колко вредна и опасна е тя. Всъщност и двете теми не са интересни, по-интересното е как човек си поставя малки цели, които го правят една по-добра версия на самия себе си. А когато променят и света около нас, е двойно по-сладко – почти като ръчно приготвен ванилов сладолед с напълно разградима опаковка, но и за сладоледа – друг път.
… прочети целия текст»

Явно вече сте се досетили, че основното ми занимание е сeлото, къщата и женските домошарски занимания. Обаче дори и на село, човек си има малки тайни … или поне докато не се отбие до съседите в пълно вело снаяражение – вече съм разкрита. Честит ми първи вело поход! Неочакван, раздрусващ, изпълнен с любопитности. Затягайте каските и да отлитаме с бясна скорост от .. на дали повече от 8 км/ч.

… прочети целия текст»

Продължавам да се възхищавам на селския начин на живот и да се радвам на малките му, а през лятото и по-големи, сладости. Например летните ни круши (мляс, мляс) – няма такава сладост, диворастящия в двора жълт кантарион, свежия босилек и …. изяще се от яд, защото вече всички улики към тях, са унищожени. Но има и някои неща, които могат да бият и яденето на току що паднала от дървото сочна и зряла круша – да има. Ето 4 от селските плюсове за домакинството и два минуса, за разкош.

… прочети целия текст»

Имаше едно време едно агънце. То беше като всички останали малки овчи бебета – пухкаво като захарен памук, но за разлика от повечето си връстници бе розово – е не съвсем цялото, а само телцето му. Ще кажете „Хм, как така розаво агънце …“, но поспрете за миг, преди да продължите като сериозния чичко от детската „Оранжева песен“:
„Ала чичко строг, брадат,
появи се в къщи.
Щом рисунката видя,
мигом се намръщи.
И отсече важно: Не!
Ти грешиш! Така не е!“

Питам аз, щом небето по залез може да бъде пурпурно розово, защо и едно агънце, да не може? … прочети целия текст»